Барселона: градът на забраните и съпротивата

Барселона е много свободен град във всяко отношение: няма предразсъдъци, няма дистанция между хората, всеки може да се изразява както намери за добре и да бъде приет такъв, какъвто е или дори какъвто би искал да бъде. Лесно е да си всякакъв и винаги ще намериш своята среда, независимо дали си уличен артист, друсалка, бездомник, университетски професор или обикновен квартален дядо, който се чуди по цял ден какво да прави и затова заговаря всеки срещнат. Но в последните десет години градът се е променил много. С лавината от туристи са започнали и забраните, а всеки, който пристига в града, освен магичността му, забелязва и постоянния поток от патрулки по улиците. Ще ми се да ви разкажа за забраните (просто е удивително какво е забранено в Барселона) и съответната съпротива, която е повече от масивна.

Да започнем от забраните. Преди в Барселона всичко е било позволено, сега всичко е нелегално. Градът винаги е имал славата на бохемски, но заради туризма общината решава да наложи някои забрани, за да „изчисти” града. Буквално. Появява се БарселоНета или „чиста Барселона” и градът се чисти поне по 3 пъти на ден. Започват да забраняват постепенно всичко, а последната фаза са полицаите на всяка крачка. Истината е, че досега с мен винаги са се държали дружелюбно и дори с бутилка водка в ръка са ме молили просто да я скрия по някакъв начин. Но друга истина е, че, ако седнеш в центъра, не можеш да се отървеш от присъствието им за повече от десет минути.

Ето и списъка със забранени неща, който започва да става все по-абсурден. Забранено е да се пие навън. Добре, но още тук може да се забележи лицемерието. Ако седнеш на терасата на заведение можеш да пиеш всичко, но ако седнеш на съседната пейка – не. И другото е, че пакитата разнасят бира за туристите (както и продават наркотици) по цели нощи. Полицията го знае добре и ако искаше да ги спре, щеше отдавна да го е направила. Това също е мафия – няма не-пакита, които да продават бира в центъра, виждала съм местни да продават бира само в крайните квартали и предградията.

Голямата война е с уличните артисти. Ако сте били преди десет години на Рамбла, помните живите статуи на всяка крачка. Сега ги няма, изгонени са. Музикантите имат само няколко определени места, където им е позволено да свирят и то, само ако имат лиценз, издаден от някоя си дирекция след прослушване. Такова е положението с всички улични артисти: плащаш, за да правиш фокуси на Рамбла или където и да било. Наистина, парите, които се изкарват, са много добри, но не всеки може да си плати за сертификата и не всички са допуснати.

Естествено, това само е намалило хората, които се опитват да си изкарват хляба с улично изкуство. Но групите си свирят. Пробват тук и там, докато не дойде да ги изгони гуардията. Свирят по влаковете, където официално няма забрана, но общината скоро пуснала апликейшън за мобилните телефони, където, ако нещо те притеснява във влака, можеш да се оплачеш лайв и органът идва. Ако някой ти мирише – също. Слава богу са проявили малко здрав разум и са го спрели.

За да продължим с абсурдите – нямаш право да ходиш гол в Барселона, но това включва и да си свалиш фланелката по време на концерт. На много площади пише, че са забранени всички игри с топка. Нямаш право да танцуваш в бар. Както ми каза един от барманите на Мариачи: ако те видя да танцуваш тук, трябва да дойда да те помоля да не го правиш, естествено, че няма да го направя... Накарали са баровете да монтират специални устройства, които мерят нивото на шума и ако превишиш позволените децибели, автоматично намалява музиката. Излишно е да казвам, че концертите в баровете също са забранени. Стигнали са до там, че са започнали да слагат полицаи под прикритие на терасите на заведенията, за да дебнат да не дойде някой да свири. Всичко с оправдание, че се пречи на съседите, но такива са и правилата в 5 следобед. Да не говорим за шума, който вдигат пияните туристи 24/7.

Предполагам списъкът със забрани може да продължи още. Тези неща са ми направили впечатление като напълно абсурдни. За повечето от тях полицията не е особено строга, особено, ако си гири. Но пишат глоби, когато решат да се заядат. И другото е, че естествено никой не спазва подобни дебилни забрани. Тук обаче стои въпросът: защо да слагаш забрани в град, който си функционира добре и без тях? Не знам дали някой съсед успява да спи повече, откакто в града на музиката не може да се свири. Кражбите са все така всекидневие, въпреки куките на всяка крачка. Единственото е, че сега Барна е сейф, т.е. не се притесняваш, че някой може да те нападне, ако се разхождаш посред нощ по улиците. Но и това не е невъзможно...

 Съпротивата обаче е наистина масивна. Какво имам предвид: тук няма човек, който да не е социално съзнателен и ангажиран. Всеки се занимава с нещо, което грубо мога да нарека „солидарност”. Поне сред хората, които познавам. Инфо усурпа е официалната програма на случващото се в окупите (скуотовете) и окупираните и неокупирани социални и граждански (civic) центрове в Барселона. В града и околностите му има поне 50 окупирани пространства, които организират събития. Никой не може да каже колко са тези, в които живеят хора, но не организират нищо.

Да започнем с окупирането: „домове без хора, хора без дом”. Това е слоганът, който легитимира окупирането. Има окупи в идеалния туристически център, а по-големите, в които живеят много хора, са в планината. Има такива, където всеки е добре дошъл и такива, където няма да те допуснат, ако не си познат на някого. Срещнах един сенегалец, който ми разправяше, че си имат къща само със сенегалци и се въртят да си готвят и да поддържат къщата. После ми каза, че иска сам да си окупира нещо, защото предпочита самостоятелност. А през лятото една вечер се мотахме с Пабло, който си беше окупирал апартамент в сграда в реконструкция на ул. „Авинйо” в центъра на Готико. Апартаментът за купони Пласа дел трипи вече е зазидан…

Събитията, които се организират са всякакви. От класически като концерти, джем сешъни, фиести, пазари за размяна на всякакви вещи без пари, прожекции предимно на документални филми (и най-приятното – често са на открито), свободни библиотеки за книги (то всички библиотеки в Барна са без пари и можеш да вземеш каквото ти дойде, има всичко) и всякакви видове обсъждания, през работилници/ уъркшопи за правене на какво ли не: как да си поправиш колелото, как да рециклираш стари вещи, как да окупираш, фламенко, танго, салса, бокс, египетски танци, муай тай, уроци по каталунски, английски, френски, как да си направиш бира или хляб, поетическа работилница или любимите ми: как да си гледаш канабис и каквото ти хрумне още, през всякакви видове занимания с изкуства като театър и изложби, отворени микрофони за поезия, драскане на графити до всекидневното предлагане на храна на народни цени (или на екологични психоактивни вещества!) или без пари (тук Food not bombs се прави в една от централните окупи в Борн), турнири по футбол, безплатен адвокат и всичко, което може да ти хрумне, че искаш да правиш с приятели или може да бъде полезно на някого.

Бях впечатлена да разбера, че се правят неща като свободни и безплатни университети: всяка седмица в кампуса на университета на Барселона в Равал, но също и университетът на 15М, който всеки месец събира хора, които говорят на определена тема. Всеки има достъп до образование и информация. Този уикенд пък имаше Форум на солидарната икономика.

Още нещо, за което не знаех до съвсем скоро, са така наречените urban gardens или бих го превела градски бостани. Има ги във всеки квартал, също са окупирани, а най-големите отново са в планината. Това са градинки, които по-често са зад някоя висока стена, които съседите са си набелязали и са започнали да обработват. Идеята не е да се изхранват от тях, което е очевидно невъзможно. Важни са им, защото ги връщат към земята, там децата могат да видят как растат зеленчуците. Място за среща са и малко зелено пространство насред цимента. Но по-важното е, че, както и в окупите, всеки е добре дошъл. Събират се хора от различни поколения и всеки може да се включи с определена дейност. В повечето случаи са свързани с хората, които се занимават с местните окупирани социални центрове. Винаги има ден на отворените врати и асамблея, на която се взимат решения какво да се прави по-натам с градината. Освен със социалните каузи, които са изписани по стените и по таблата, са свързани отново с изкуства. По оградите задължително има графити и рисунки, някои от които са повече от добри. Има също кино на открито, концерти и джемове. Това са откритите версии на окупите.

Но от какво се ражда тази съпротива и тази всекидневна и мощна социална активност в град, който е богат и същевременно не е по-голям от София. Първо мога да кажа очевидното: безработицата е голяма, особено сред младите, а за повечето, които все пак имат работа, тя е с временен договор. Държавата реже постоянно бюджетите и хората всеки ден остават с все по-малко публични блага. Заради това миналата година се роди 15М или движението на така наречените „индигнадос” (преведоха го „възмутените”, но в друг смисъл може да бъде и „обезчестените”). Тук държат на 15М, защото, ако се вгледате по-внимателно ще го прочетете и като –ism, поредния –изъм, но този път по-солидарен, по-уличен и със сигурност по-малко институционализиран от всеки предишен. От него се родиха и акампадите/ палатковите лагери на Пуерта дел Сол в Мадрид и Пласа Каталуния в Барселона (разбира се и във всички други испански градове). Спомням си асамблеите, на които дори в 2-3 през нощта се обсъждаше какво бъдеще искаме, какво конкретно трябва да се промени и как да достигнем до истинска пряка демокрация, като разбира се самите асамблеи бяха един от конкретните начини.

Сега нещата са се оттеглили на квартално ниво. Големите асамблеи на пласа Каталуния са само когато трябва да се организира масов протест/ стачка (каквито между другото предстоят на 31.10. и 14.11.). Иначе асамблеите и активностите са изцяло на квартално ниво. Всеки квартал си има собствена организация и обсъжда проблемите на квартално ниво: как да се включат в протеста, какъв филм да се прожектира следващата седмица, как да се решат актуалните проблеми на точно този квартал. И най-важното: в центровете и на обсъжданията всеки е добре дошъл да слуша, да обсъжда, да дава идеи, независимо дали е от квартала. Центровете винаги са с широко отворени врати и можеш само да питаш, но наистина си добре дошъл да участваш по какъвто и да е начин. Те вярват, че това е помощ.

Между другото броят на окупите и на градските бостани е нараснал значително след май миналата година и 15М и всички те се смятат за свързани с движението. Сега всеки ще ти каже, че хората имат право да окупират, имам предвид дори възрастните. Заради събитията, които организират, полицията не пипа много окупите, но и това е до време, защото рано или късно винаги се намесват инвеститорски интереси.

Интересно е също какви са главните теми на обсъждане на възмутената младеж. В момента най-значими са обсъжданията около независимостта на Каталуния, какво предстои след това, както и покрай рязането на бюджетите, като мантричната дума тук е „рекортес”. Говори се за национализъм и солидарност, за това как и кога да се организират протести и как да се освободят политическите затворници, като за това често има демонстрации. Но това в политически план. Иначе най-значимата тема сякаш е храната. От една страна какво ядем: връщане към природата и земята, която ражда храната, еко продукти, произведени в малки колективи. Но тук идва и борбата с масовото производство на хранителни продукти най-вече (иначе борбата с консумацията като цяло е всекидневна: тук, особено хората в окупите, живеят буквално без пари и рециклират всичко, което този град изхвърля, а то е несметни количества). Това, което колективите произведат, се опитват да продадат без посредници на потребителите, които пък са все по-съзнателни за това какво е добре да ядат и от кого да купуват. А такива колективи има и не само в окупите. Запознах се с едно момиче, което беше част от колектив, който си наемаше земята (скъпо и трудно е да се купи) и произвеждаше каквото успее, като за истинска печалба е трудно да говорим.

В Барселона всички вярват, че държавата не е добре организирана. Затова са иззели всички възможности да организират живота си както вярват, че е правилно и да правят политика и най-важното тук: заедно, в колектив, през говорене (прекрасно е, когато виждаш хора насядали в кръг на произволен площад, обсъждайки какво предстои и как да го направим заедно) и общо действие. Има много силно и значимо „ние”, което се бори с всички средства за по-добър живот. Съзнателно и солидарно. Всички мразят полицията и не вярват в нея, затова в града има едно огромно множество, което създава собствен свят под повърхността на лъскавата капиталистическа и туристическа Барселона. Солидарност и борба всеки ден, мирно и спокойно, в окупите и навсякъде на пук на забраните и желанието на властта за „чист” и „подреден” град. 

Линкове:

http://usurpa.squat.net/

http://urbangardensbarcelona.wordpress.com/06-the-urban-gardens-of-the-city-of-barcelona/

Каталунската идентичност

Каталуния е автономна област в североизточна Испания, разположена на 32 хиляди и малко квадратни километра, а населението й е около 7,5 млн. души. Има четири провинции: Барселона, Жирона, Йейда и Тарагона. Столицата е Барселона. Местните смятат себе си за каталунци, държат на езика си и не ги обиждайте на „испанец”, такива не са и не искат да бъдат. Ще ми се да ви разкажа за това какво е традиционно за тях и защо им вярвам, когато казват, че на финала на европейското по футбол викат за Италия.

Започвам с местните или поне толкова, колкото съм видяла до момента от тях. Най-голямата им гордост е каталунският, нещо средно между френски и испански, който обаче им дава правото да се наричат каталунци, да се разграничават от всички останали и да вярват, че Каталуния трябва да бъде независима държава, по възможност в границите на Европейския съюз. За политическия въпрос по-късно, но важно е, че каталунски се говори тук, но и в южна Франция, в Андора е официален, в провинция Валенсия и дори на Балеарските острови, като там диалектът е толкова различен, че барселонците му се подиграват.

Едно от най-типичните неща тук е, че хората наистина вярват, че нямаме нужда от пари. Ще ти го каже всеки на улицата. Повечето са без работа и спокойно очакват момента такава да им падне от небето или да се промени нещо глобално. Но всички са антикапиталисти, поне на думи и всеки ще седне да те убеждава, че би дал и 20 млн. евро за една бира, защото това е само сума, не значи нищо. И наистина така живеят, спокойно, сякаш нищо не им липсва, отлагайки вземането на решения, без оплаквания и с глава обърната към следващото пътешествие до близка или далечна дестинация.

На 15 всички пият и пушат джойнтове до забрава. Както ми разправяше оня ден един музикант: имам строга диета - поррос и сервеса. Какво, казва, правиш първо като станеш сутрин. Аз викам: пия вода, мия си зъбите, а той вика: аз преди това съм изпушил 3 коза. Всички шмъркат здраво след определен час на нощта и всички знаят какво се прави на фиеста, стига се до край, естествено, независимо от това какво предстои утре.

Едно тийнейджърче, с което си говорих повече, ми каза така: тук е супер, защото всички си говорят с теб, дори непознатите на барбекюто се държат все едно сте стари познати - поздравяват се, помагат си, споделят каквото имат и се забавляват заедно. Никой не те съди за това какво правиш, как изглеждаш. Вика: ако някой чужденец види как всички пикаят и правят секс между колите си вика: тея са странни, а аз си викам, защо не съм на тяхно място... И всичко е общо, наистина. Ако имаш нещо, то е на всички, с които си. Да не говорим колко са мили и склонни да ти помогнат. Ако например заспиш на полянката в планината, ще се намери някой, който да те прибере, защото знае, че ще настинеш...

По отношение на предразсъдъците, Барселона е най-отвореното място, което познавам. Тук си приет и се чувстваш като у дома си от първата минута. Никой не те гледа странно, че си от някъде, защото просто всички са от някъде. Най-големите европейски общности на имигранти са италианци и французи, които най-много се вписват заради езика. Те работят и често не можеш да разбереш, че не са от тук. После идват латиноамериканците, които говорят по-малко кастеяно от гореспоменатите, просто защото не им се налага. Например аржентинците си държат на „жо”, вместо „йо” и „вос”, вместо „ту”, но половината барселонски банди са именно аржентински.

Тези, които по-лесно можеш да различиш, са пакитата, които тотално са иззели града, особено в централната му част: имат магазини, преследват туристите със сервеса-биир и продават всичко, което може да се продава във всички часове на денонощието. Китайците държат повечето магазини „за всичко” извън Сиудад Вея. Черните също продават наркотици, а мароканците крадат. Един местен ми каза, че половината Рамбла я държат руснаци, а на много стоки пише, че са внесени от руски фирми.

Но това не е всичко. Има хора от всякъде и градът е отворен към всички. На долната улица има български ресторант, а в произволно избрана компания от насядали хора има поне пет националности. Всички се опитват да говорят испански, но комуникацията често е и на английски. Няма да споменавам туристите, които очевидно идват от всяка точка на света. 

Другото, типично за цяла Испания, което можеш да видиш и тук, е, че хора от всякакви възрасти се забавляват заедно. На Ескудейе, най-голямата лудница, има бар, където се събират хора на средна възраст 60. На фиестата на Грасия имаше и 70 годишни, излезли по улиците да участват в празника. До 50 хората пият и се друсат наравно с тийнейджърите, ако не и повече.

Това, което очарова в Барселона, е, че тук никога не си сам. Където и да седнеш, до 10 минути някой е дошъл да говори с теб. Изключително отворени и комуникативни са. Просто идват и започват да говорят, сякаш сте стари приятели и всичко е толкова естествено. Такива са и пришълците и това те кара да се чувстваш като в най-голямата хипи комуна. И естествено са толкова лежерни. Както ми каза Игнаси, тийнейджърчето, не правя дългосрочни планове, не си давам зор за нищо, просто отлагам това, което трябва да се свърши... Не е учудващо, че всички са с леви политически идеи и някак естествено никой не вярва в никакви власти и организации...

Две неща са в кръвта на местните (и мисля, че това е валидно за цяла Испания): фиестата и музиката. Барселона никога не спи и това не е клише. На фиеста празникът не свършва и на сутринта, продължава се с бира. Другото забавно е, че баровете са отворени от ранни зори уж за закуска, но някой вече жули бири в ранната сутрин. Ако ли не – пуши трева. По около 30 пъти на ден.

Интересно е също как на около 25 каталунците вече са уморени от всичко това. Случва ми се често да чувам: пушех по 20 коза минимум на ден и вече ми омръзна. Пушех по цял ден, всеки ден. Но всеки има по малко добре скрит хашиш за специални случай... поне по един път на ден.

Едно трябва да се признае на каталунците и това е, че имат далеч по-цивилизован вид от всички други испанци. Особено като сравняваш с тези от юга, хората изглеждат доста по-образовани и информирани и не изглежда да лежат само на туризъм и земеделие. Не случайно Барна е един от културните центрове, където освен много имигранти има и много хора, занимаващи се с всякакви видове изкуство. Тук всички свирят на някакъв инструмент и всички се гордеят с румба каталана.

Румба каталана е местната музика. Идва от кубинската румба, пренесена и подобрена от циганите. И до днес циганите в Грасия са най-автентичните румберос в града, а румба каталана е част от всяка фиеста в областта. Това включва и всяко запиване на открито (испанската дума е ботейон), където неизменно има китара и мнозина, които се редуват да я взимат и да импровизират върху румбата. Тук всяка уважаваща себе си местна група свири именно това, примесено с какъвто друг стил й харесва. Най-известни са Ла Троба Кунг-Фу, които имах щастието да гледам на безплатен концерт на площада. Още Кантека де Макао, Пегатина и от тук започват хилядите други, които по-често са от пришълци, но не забравят да включат румбата като част от барселонското местисахе. За музиката и концертите наоколо ще е по-подробно в друг текст, но заслужава си да се отбележи, че в града има поне по 20 концерта всяка вечер, а по улиците често виждаш десетки хора, скупчени около някоя банда, която бъсква в някое кьоше, преди да дойде Гуардията... Почти всеки ден има различни групи в парк Гуей и печелят добре. Дискът им се продава средно за 10 евро и има доста туристи, които напират да си го купят. Всъщност музикантчето, с което говорих наскоро, ми обясни, че изказва пари само от музика, колкото и да е трудно понякога. 

Още нещо много типично за региона са Кастeйерс (кастелес на кастеяно или в превод човешки „замъци”). Бихме ги нарекли и човешки кули. Характерно е, че са отворени за всички и местните имат много доверие в това, че хората могат да се катерят един върху друг, без да се наранят, а може би това е още един начин за изграждане на връзка между всички в общността. Неслучайно на всички им е приятно да се включат в местната група по кастейeрс. Просто отиваш на нещо като тренировка и се учиш. Разбира се, има съревнование между отделните райони кой ще направи по-голяма кула. Най-известните групи са в района на Тарагона. Понякога пътуват, за да показват кастейерс по света, платени от богати чуждестранни организации, но човешките кули са част от всеки празник в Каталуния.

Какво представляват? Много хора се събират отдолу, за да изградят така наречената „пиня” (ананас). Има един, който организира и нарежда участниците, като има определени захвати, които използват тези, които стоят в основата на кулата, за да се разпредели тежестта. Другите около тях трябва да ги поддържат и да бъдат отдолу, ако някой тръгне да пада. После започват да се катерят един върху друг, а мисля, че най-голямата кула е на десет етажа (а може би и повече), като на последните обикновено са деца, а на върха е някое съвсем малко хлапе. Съпроводени от музика на специални инструменти през цялото време, кастейс се изграждат бавно. На края хлапето се изкатерва най-отгоре, вдига ръка, музиката се сменя и започва развалянето на кулата, което понякога свършва с падане, но до сега големи инциденти не е имало. Тълпата отдолу поема ударът.

Още нещо типично за каталунската фиеста е корефок (бягащ огън), нещо като голям бенгалски огън, който вдига и ужасен шум. Обличаш се добре, най-често като някакъв звяр или дявол, покрит от глава до пети и има два начина да участваш: да търчиш с огъня в ръце или да подтичкваш покрай него. Най-любими са ми тези, които засядат на някое кръстовище с покрити лица като истински анархисти и започват да викат: „няма да минете” (но пасареу). Понякога има и големи животни-кукли, които се накачват с огньовете и се палят.

Корефок на фиестата на Грасия

Остава въпросът за независимостта на Каталуния. Тук всеки ще ти каже, че иска независимост, че Каталуния е различна от Испания, че са подтиснати, че ги притискат за това, че говорят различен език, че са най-богатата част на Испания и плащат твърде много на Мадрид, който връща твърде малко... По-разумните знаят, че всичко това е политика и Каталуния зависи не малко от Испания. Но има две интересни неща. Едното е защо Каталуния не е независима. До сега не съм получила смислен отговор на този въпрос. Според местните трябва да само да се направи референдум и повече от 50 % да поискат независимост, неразбираемо е защо не се е случило до сега. Повечето казват, че Мадрид няма да позволи. Другото е, че цялата тази история около независимостта звучи твърде националистически. Най-силните поддръжници на каузата са левите. Левите са за независимостта на Каталуния много силно и кампаниите им са по-мащабни от всички други. На всяка фиеста има крайно леви с пропагандни материали. И бренда на цялата тази борба е знамето на Каталуния... Все пак получих и смислен отговор защо младите леви искат знамена и нови държави. Те го виждат така: първо независимост, за да имат възможността да определят собствената си съдба, а после антикапиталистическа, социална и справедлива държава... Ха дано! Но както обсъждахме днес, Каталуния е най-богатата и логично най-капиталистическата част на Испания... Не знам до къде ще доведе всичко това, но със сигурност тук младите са леви, знаят как да протестират, без работа са и искат промяна.
От друга страна в Каталуния живеят и много испанци от други области на страната, а повечето местни имат семейство в Андалусия или друг испански регион. Повечето от тях не вярват особено силно в независиомостта или не им дреме особено. Но "испанците", които живеят тук имат и своите основания: в Испания съм, а не мога да работя определена работа, защото ми искат ниво на каталунски и сякаш съм в чужбина. В отговор Мадрид иска да наложи нови разпоредби, според които каталунският да стане един от второстепенните предмети в училище... И така, надлъгването продължава.

Вчера беше денят на Каталуния и ден за огромна манифестация. В Барселона имаше каталунци от всички краища на областта (а бих казала направо страната) и по улиците се говореше предимно каталунски. Според различните медии между стотици хиляди и милион и половина са били по улиците на Барна, а лозунгът им беше: „Каталуния, новата държава на Европа”. За да е ясно за всички, много от плакатите бяха направо на английски. Барна беше буквално оцветена в жълто и червено (знамето), а манифестацията си беше направо празник: с музика, с кастейс и всички се забавляваха. На края свърши с пънк/ ска концерт. Официалният организатор е Asamblea Nacional Catalunya, а тези от къде имат пари за толкова мащабно събитие, нямам представа. Но ми казаха, че левите са направили паралелно шествие, за да се разграничат. В демонстрацията са участвали бившият президент на областта и кметът на града. Не знам до къде ще доведе това, но настроението определено беше приповдигнато и както ми каза един местен: това е исторически ден за нас. Във въздуха се усещаше, че се случва нещо значимо.

http://www.lavanguardia.com/participacion/20120911/54349927042/diada-manifestacion-independentista.html

Картография на Барселона като за начало

Барселона или Барна, както я наричат местните, е много реалности в един град, много градове, които съжителстват на метри един от друг. Градът е затворен между морето, хълмът-планина Тибидабо, Монтжуик от ляво (ако гледаш откъм морето) и на другата посока е най-отворен, като постепенно се прелива в по-малки селца като Бадалона, Масноу, Матаро и така до Бланес, от където започва Коста Брава (и завършва на границата с Франция). Зад Монтжуик пък са Хоспиталет (вторият най-голям град в Каталуния или предградие, както ви харесва, но второто не споменавайте пред местните) и летището в Прат де Йобрегат (името на река, която се влива в морето в близост до летището и природен парк с веломаршрут).

Самото сърце на града се нарича Сиудат Вея и се разделя от Рамбла, която започва от морето и статуята на Колумб, която сочи някакъв югоизток или както ми каза един местен: към гръцките острови. Да се чуди човек какво е открил Колона, но някак си по-впечатляващо е, когато сочи баш към морето. Самата Рамбла е пълна с туристи и магазинчета от туристически тип и понякога е трудно да видиш красивите сгради наоколо. Цялата е под постоянно видеонаблюдение, а освен туристи, по нея има предимно артисти от всякакъв вид, които се опитват да си изкарат хляба, крадци и полицаи под прикритие, които се борят с престъпността по всевъзможни начини, можете да се сетите колко успешно.

Отдясно на Рамбла е Барио Готико, старият град с катедралата, в който, когато се разхождаш, откриваш или спокойно площадче, затворено между сгради на 10 века или някоя крепостна стена, вписана в многоцветния съвременен град и придаващ му особено усещане за аристократизъм. Това е истинското сърце на града и най-притегателната точка за гиритата (така местните изразяват неприязънта си към туристите). Тук са малките, тесни улички, в които дори денем не пада светлина и които образуват градски лабиринт с неописуеми последствия за влезлите в него. Нощем тук са баровете с всякаква музика и туристите на тълпи са преследвани от сервеса-биир пакитата, които обслужват нуждите от какви ли не психоактивни вещества. Обичам да влизам в Готико по Ескудейе, която започва от една безлична статуя на Рамбла. Там в три през нощта е трудно да се разминеш. От ляво влизаш на Пласа реал, най-красивата в града според мен. Тя е затворена между сградите, които имат арки и правят сенки, заети естествено от ресторанти и по средата й има фонтан. Прилича на Пласа Майор в Мадрид или голямата пласа на Венеция. Най-притегателна е със особената светлина на фенерите през нощта и палмовите дървета, които са разпилени наоколо.

Ако продължиш по Ескудейе стигаш до един от ъндърграунд символите на града – любимата ми Пласа дел Трипи (на дрогата, на какво друго, но както ми каза същият местен: заради (нелепата) скулптура, която някой е сложил, не заради триповете, защото в Барна всяка пласа е дел трипи... и заради триъгълната й форма). Триъгълен площад с официално име Джордж Оруел и притегателно място за отрепките. Забележително е, че по средата й има детска площадка, на която през нощта се пие, а отстрани има барове и кафенета, където често седят гиритата. На самата пласа пък често се свири или музиката идва от един апартамент на първия етаж, чийто балкон стои постоянно отворен, и който, както разбрахме, са наели само за купони (поправка, по последни данни първият етаж е окупиран, как може да си помисля, че на тая пласа някой нещо ще наеме...).

Ескудейе от Пласа дел Трипи, доста спокойна денем

Статуята на Пласата

Детската площадка

Ако си направим среща на Трипи ще ви чакам тук, колко часове сме прекарали на това място 

Надолу към морето от Пласа дел трипи е кайе/ каррер (официалното име на всичко тук е на катала) Кодолс, която е важна с два бара: Мариачи, барът на Ману Чао, който е впечатляващ с всичките си рисунки, обявите за всевъзможни концерти и домашно приготвените продукти, които продава, като например идромиел, разбирай алкохол с мед. Малко по-надолу е Ред рокет, който леко напомня на пънкарски бар и е доста спокоен на фона на претъпкания Мариачи (нарекох го да е местният Влайкова). 

Успоредно на Кодолс върви Авиньо, на която според Ману Чао висели проститутките и от там Пикасо се е вдъхновил за Госпожиците от Авиньон. Цялата долна част на Готико, разделена условно от Авиньо, е пълна с чудесни барове (като например Синкопа, Невърмайнд, пънкарският или Манчестър, наречен на манчестърската сцена, която звучи вътре), малки затворени и полумрачни площади, малки магазинчета, като особено готини са африканските и южноамериканските с всевъзможни джунджории и галериики. Тук е някак обичайно художникът сам да държи галерията си и да продава своите неща. Открих и една много интересна ърбан арт галери: Base Elements (http://www.baseelements.net/index/), която я държи един калифорниец и излага освен своите неща и тези на жена си, неща на барселонски майстори на гарбидж арта, графити и всякакви подобни. Този с Еl arte es basura (изкуството е боклук: http://www.franciscodepajaro.net/2009/11/el-arte-es-basura.html) е моят любим, но и другите никак не са за изхвърляне. Барна е истинско визуално предизвикателство и по улиците й може спокойно да се учат визуални изкуства без допълнителни материали. Има графити, лепенки, а капаците на всеки готин магазин или бар са изрисувани специално. Спейс инвейдърите са почти незабележими в многоцветната градска среда, градът е тотално иззет от артисти и случайни драскачи и е превърнат в най-шареното градско пространство, което съм виждала.

El arte es basura

Горната част на Готико, веднага след площада на кметството и улица Ферран, тази около катедралата, е по-туристическа и аристократична. Тук са скъпите магазини с артезания или ръчно направени стоки, в частта около Пласа Каталуния са всякаквите магазини за дрехи. Но около катедралата има места, които сякаш не са от съвремието ни. В огромните готически сгради се крият вътрешни дворове като от приказка: с арки, които пазят тежка сянка, с портокалови дръвчета, магнолии и някоя и друга палма, масивни плочки на пода и естествено фонтан или шадраван по средата. Можете само да си представяте какви цветове придобива всичко под фенерите през нощта.

Ако се върнем на Рамбла и този път свием на ляво влизаме в Равал или най-голямото световно гето. Тук има хора от всякакви националности и се говорят всички езици на света. Ходят във всякакви дрехи, няма толкова шарено място. А като погледнеш децата, които си играят: китайче, арабче, испанче, момиченце в странна носия (тип нинджа, както ги кръстихме), което играе футбол, се сещаш защо в този град не може да има предразсъдъци от никакъв тип. Освен гето, Равал е и културен център: редом до локуторията, от където можеш да звъниш навсякъде по света, баснословно евтините плод и зеленчуци (3 кила праскови за евро например) и паки магазините за крадени мобилни телефони, дето разкодират де що може да се разкодира, тук са музеите на съвременното изкуство, галерии, театърът и филмотеката на Равал. Има и множество разхвърляни наоколо залички и културни центрове на всички пришълци, представители на всички култури по света. В квартала вървят и много социални каузи, обяснимо защо.

Сърцето на квартала е Рамбла де Равал, мегдана, ако мога да го оприлича на нещо: тук се събират всички обитатели на седянка, пият, пушат и коментират деня. Тук са и българските цигани, които се оплакват колко е тежък животът. От едната страна има огромен изрисуван скуот/ окупа (за съжаление от месец вече затворен) и пред него почти всяка вечер седят пънкари. Често на площадчето има концерти или просто музиканти се събират да джемват с приятели. Всички са долу, на земята, дори местните, и пият бирички за едно евро (изпокрити в палмичките наоколо) през нощта, когато паки магазините са вече затворени. Към три вдигат всички и започват да я чистят, сякаш има изчистване...

Затворената окупа на Рамбла де Равал

През деня няма никой, вечер не трябва дори да си показваш фотоапарата, ако искаш да го имаш.

Точно успоредна на рамблата е улицата с проститутките, които просто си седят там по цели нощи, а някои изглеждат покъртително ужасни. Както ми каза някой: на Рамбла проститутките те дърпат, тук просто си седят и чакат поредния клиент. Там е и един бар с червена врата с импровизирана сцена, в който вечер има жива музика, най-често фламенко. Всъщност Равал е мястото с най-много барове за жива музика, всички добре скрити в малките разхвърляни улички.

Истинското сърце на Равал обаче е Пласа дел Анхел или площадчето пред МАКБА (Музеят за съвременно изкуство на Барселона). Тук са най-големите отрепки, карат скейт, танцуват хип-хоп, оглеждайки се в стъклените стени на музея, пият, купуват си де що наркотик е измислен по земята (тук се друса адски много, всички пушат поррос, включително 70 годишните, а съвсем ежедневни са спийд и МДМА) и лешперят по цели нощи, ангелите на Барна. Тук се събират и българските бездомници, които живеят по скуотове и крадат какво ли не.

Отзад е CCCB – още един център за съвременно изкуство, където в двора му гледаме безплатно кино през седмицата, а на 23 август беше „Аве”. Между другото през юли и август в града има доста безплатно кино на открито, като всеки четвъртък има авангардно кино на плажа на Барселонета.
В центъра на Равал е и старата болница, сега преместена нагоре, масивна сграда с приказен двор, осеян с портокалови дръвчета и арки, под които има или жулещи нещо отрепки или млади романтични души, които с усмивки вписват нещо в тетрадки. В сградата има изложба за съвременно изкуство, библиотека, съобразена с нуждите на квартала, разбирай книги на арабски езици и училище, заради което много хлапета често лешперят наоколо.

В Равал има още много малки площадчета, където се събират всякакви хора за фиеста през нощта, а полицейското присъствие е засилено. Баровете са значително по-евтини от тези в Готико. Горната част на квартала е и мястото с много магазини за музика, а наоколо можеш да намериш плакати за пънк концерти. Улиците са тесни, но някак усещането е друго от това в Готико, може би за Маракеш. В горната част на квартала интересна е улица Хоакин Коста заради многото си и евтини барове, които я правят значително по-оживена от всичките й околни.

В долния край на квартала има една градинка, която е пълна с кучета, а в горния й край са друсалките, които се бодат в задните улички и спят в парка. Още по-близо до морето пък са петте тенис маси, на които, когато има с кого, играя, за да се чувствам по софийски – лешперски. Между другото в града почти във всяка по-голяма градинка има безплатни тенис маси. Долу, на самата Рамбла пък е един от най-интересните центрове за съвременно изкуство в града, Санта Моника.
На една от уличките, по които се влиза от Рамбла, Ноу де ла Рамбла, е Палау Гуел, още една от сградите на Гауди, а точно до него е скуота Касита ал ладо („до него”). Точно на нея е и "Дия", най-евтиният магазин в Испания, който работи и в неделя, което не съм виждала в нито един друг град. В уличките се крие и новооткритата окупа, предвещаваща разрушението, Герника, а до нея е един от клубовете за електронна музика - Мууг, чиято клиантела по странен начин се смесва с посетителите на скуота.

През Вия Лайетана от Готико започва Борн, последният от кварталите на Сиудад Вея де Барна. Тук е значително по-спокойно от Готико, но също толкова красиво. Продължават същите малки улички, дори още по-загубени, особено в горната му част. В долната, по-близо до морето, е голямата църква Санта Мария дел Мар, а зад нея започва Рамбла дел Борн (всеки квартал си има по една рамбла, нещо като главната). Съвсем близо е и една стена, където има налепени снимки на хора в кутия, пак някакъв арт проект. В Борн има два стари покрити пазара, но единият е затворен, за ремонт май че (повечето такива пазарища са или затворени или преобразени в малки молчета, в този на Грасия обаче все още се продават хранителни стоки, прилича на Халите). Тук е и музеят на Пикасо, една от най-впечатляващите сгради в града, както и арт центъра - чайна на един мароканец, който е оставил пространството за свободното изразяване на "приятелите", каквито са всички. 

В горната част, след карер де ла Принцеса, е спокойно, има заведения във вътрешните дворове, стари театри, библиотеки, галерии и Палау де мусика каталана, който е на ръба да е претруфен, част от архитектурния барселонски модернизъм. Тук открихме и един младежки център, който организира какви ли не събития за младите и всичко е фрии, както и отворено за всички. На същата пласа е и една градинка, засята с какви ли не зеленчуци, протест срещу капиталистическия бизнес с хранителни стоки. После започват спокойни улички, като обикновен жилищен квартал.

 Веднага след Борн започва Парке де ла сиутадела и алеята, която води към трумфалната арка. Един пич ми каза, че именно там се събират хлапетата да пият, а тук са и най-големите концерти, организирани от общината. В парка пък е цялото цветно множество, пълно е с музиканти, на които е забранено да свирят из града, гонят ги, но това е друга тема. Има всякакви хора, които жонглират, ходят по слаклайн и правят какво ли не. Или просто лешперят под палмите с папагалчетата наоколо. В единия край са отрепките, които събират боклуци и ги складират там (това е често срещано тук, кофата за боклук пред офиса я проверяват през 20 минути, всички търсят неща по улиците, спи се навсякъде, особено в Побле Сек, който е в подножието на хълма Монтжуик).

  Най-близо до морето са старото пристанище и Барселонета. Като тръгнеш от статуята на Колон е крайбрежната, където всяка нощ някой свири. Тук са черните и можеш да си купиш всякакви наркотици, хора спят по пейките, а нощем, ако си сам, може да е малко неприятно. Полицията е почти постоянно наоколо, но никой не може да ти спести подвикванията. После е една стара сграда, сега част административна, част музей и пътят към Барселонета, постлан с гири ресторанти. Самата Барселонета е приказна, с успоредни и перпендикулярни улички и рушащи се от влагата сгради. Първият етаж задължително е отворен и на нивото на улицата и в неделен следобед всички са навън, изкарали маси и столове пред къщи и празнуват рожден ден или просто жулят бири на прохладно. Плажът на Барселонета е типично градски, но ако тръгнете надясно, на 100 метра ще се озовавате на нудисткия плаж, на който ходят местните. В Барселона от миналата година има закон, който забранява да ходиш гол по улиците на града, няма да казвам повече... От дясно е една огромна кула, от която тръгва лифт, който се извисява над града и качва туристите на Монтжуик. А напред е един нов и доста абсурден лъскав хотел, но точно зад него има едно открито и не много осветено нощем пространство, от което напред е само морето.

Крайбрежната: гирита и гето в едно

Нападнаха ни машините за чистене на плажа

От другата страна на Равал пък е старият пазар Сан Антони, където има баснословно евтини неща, но самият пазар също е затворен за реконструкция. Тук Сиудад Вея свършва и започват по-широките улици. Всичко става някак по-обикновено, макар магията на Барна да не се губи. Само няколко пресечки по-надолу е авенида Паралел, от където започва Побле Сек. Тук е много по-спокойно, няма я джунглата на „центъра”, но затова пък в долната му част пакитата продават сервеса-биир и в 5 сутринта, а по храстите, около входовете и в кабинките на банкоматите спят всякакви. По-близо до морето е зала „Аполо”, едно от алтернативните места за концерти и парти в града. Там е и едно огромно открито пространство с три комина, където има скейт парк, графити, баскетболно игрище, градска култура, да го кажем така. Иначе си има рамбла с барове, където се говори предимно кастеяно и италиано, а нагоре започва Монтжуик. Всъщност като излезеш от вкъщи и само направо е Пласа Еспания, един от най-големите транспортни възли в града и ужасно претъпкано открито пространство. Над него се извисява един дворец – музей, който изглежда стар, но всъщност е построен за изложба в началото на 20 в. (1929 г. всъщност), заедно с още панаирни сгради, внушителна монументална конструкция с цветни фонтани и всичко, рай за туристите...

Пласа Еспания

Нагоре в Монтжуик става спокойно, има полянки, горички и пространства за почивка. Тук е известният павилион на Мис Ван де Рое и Кайша Каталуния, бивша текстилна фабрика, сега огромна галерия. По-натам са Побле еспаньол, където има къщи в стила на всяка испанска провинция и окупи. Малко над двореца е олимпийският стадион и абсурдно открито пространство, построено за Олимпиадата през 1992 (която сериозно е променила града, между другото) със статуята – символ на олимпийския огън. Отгоре е крепостта, а от върха се вижда Барна и околностите й: отзад е летището, по-близо са небостъргачите на Хоспиталет, долу в морето е огромното пристанище (все се питам какъв процент от стоката са наркотици), а от другата страна е само Барселона.

 От Пласа Еспания към Пласа Каталуния върви Гран Вия или Главната. На нея сградите са неописуемо красиви, особено ако минаваш в неделен ден, когато колите не хвърчат наоколо. По средата й има две пешеходни и две велосипедни алеи, а тя отделя много условно центъра от останалата част на града. На Пласа Еспания е и старата Арена де торос, но коридата вече за щастие е забранена в Каталуния (да са живи и здрави, че проявяват малко повече разум от иначе не дотам интелигентните испанци). Сега, естествено, Арената е огромен... мол, ще оставя без коментар. Отзад е една от любимите ми градини, която прилича на парк от юга на Испания: оранжев пясък на земята, зашеметяващо много палми и алея с различни ароматни цветя.

По-натам започват кварталите Сантс и Лас Кортс, много по-спокойни и обикновени, но в уличките им и скритите площадчета се крие магията на Барна. Има и един доста странен парк на индустриална Испания, където млади хора от всякакви националности се събират да танцуват през уикенда (а полицията ги гони, но за това – по-късно), а на фиестата на Сантс тук имаше специална сцена на Алтернативната фиеста. За фиестите по-подробно ще е в друг текст. По-нагоре е гара Сантс, най-голямата в града и така до Диагонал, който разделя още веднъж града, а всичко нагоре от него са спокойни, предимно богаташки квартали в подножието на Тибидабо или панелни комплекси от по-шарен вид. Преди Диагонал са един огромен университетски кампус и Ноу Камп, на който стъпих. Беше изумително, когато на терена за някакво честване излезе бате Ицо и 60 хил. изригнаха като за никой от изброените преди него, излишно е да казвам какво е вълнението... До стадиона е и още един забележителен парк със зелени полянки и интересни сгради, където можеш да се въргаляш под палмите заедно с местните хлапета. От другата страна на Диагонал има парк с малък дворец – музей и кръгло езерце отпред, а в една от задните улички е една сграда, пак на Гауди, на чийто вход има огромен метален дракон, един от не толкова известните му шедьоври.

До Сантс е Айшампле, друг от по-новите квартали на Барна, а името му буквално означава „разширяване”, улиците и кръстовищата са големи и е доста вбесяващо, когато трябва да влезеш още 20 метра настрани, за да пресечеш, защото кръстовищата са във формата на осмоъгълник. И така до Пасейж де Грасия (а и по-натам, както разбрах наскоро), която е своеобразно продължение на главната Рамбла, центърът на барселонския архитектурен модернизъм, където вратът буквално ти се изкривява от зяпане по сградите. Тук са Батийо и Педрера на Гауди, но съседните им никак не им отстъпват (въпросът пак опира до това къде пада осветлението). Долу пък са тълпите туристи и магазините на всички капиталистически марки, които не искам да споменавам.

По-нагоре започва Вила де Грасия, най-готиният младежки квартал на града, където живеят местните алтернативни хора. Преди той е бил отделен от старата Барна и затова си се казва Вила де, т.е. отделен град. Тук са малките улички, претъпкани с всякакви центрове, места за организиране на уъркшопи за правене на всичко, евтините оживени барчета, малките площади, животът на местните. Тук са и повечето манифестации и протести, най-често на Пласа де Революсио, къде другаде. Качвайки се нагоре вече си в подножието на планината, където Гауди е построил Гуел. Днес той е изумителен многоцветен парк, претъпкан с туристи, който искат да направят платен, можете да си представите съпротивата на местните... Но идеята на Гауди е била друга: построен е като град, а това, което виждаме, са улиците и площадите му. Но никой не си е купил място за къща и така си е и останал. В парка свирят много от готините местни групи. От тук гледката към града е страхотна, вижда се чак до морето. А в лявата му част, като идвате отдолу, има един мирадор (или наблюдателница), издигната малко по-високо, от където се вижда един от скуотовете, който показва среден пръст на туристите... Той се намира в квартала, наречен Вайкарка, който изглежда много приятен за живеене. Ако се изключи данданията около парка, има малки тихи и стръмни улички, къщи с дворчета и спокойствието на малък крайморски град. Нагоре става още по-стръмно и градът постепенно преминава в крайградски парк. На върха се издига голяма църква и още по-голям увеселителен парк, а името на мястото е Тибидабо, една от привлекателните точки за туристите. Пътят до там е спокоен и приятен, а планината, макар и не толкова висока, променя тотално перспективата за града. Отгоре се вижда цялото поле напред и назад. Барна и морето, а на другата страна са долината на Сан Кугат, Тераса и Сабадей, точно под друга планина, а в ляво се вижда и Монсерат, отново планински масив с много интересни назъбени скали и скрит стар манастир.

Малко нагоре от Педрера е „средната” част на Диагонал, където в една невероятно красива къща, която, много ми се ще да вярвам, се казва Каса де пънкс е... банката, в която си отворих сметка... Надясно е и Саграда фамилия, големият символ на града, който е неописуем, особено за тези, които го виждат за първи път. А малко по-нагоре е една болница, която прилича на дворец от приказките, но не е постоянно отворена.

Надясно, гледайки от морето, след Барселонета, е Олимпийското пристанище с богаташките лодки. От тук започват плажовете на Барна, но това е и най-ужасяващият център на нощния туристически живот - със стотиците ресторанти, дискотеки, тълпите, които крачат към поредния Макдоналдс... Напред и навътре към сушата, е една по-особена част на Барна – Побленоу. Тук къщите са по-ниски и доста от тях изглеждат схлупени и неугледни. Но кварталчето е много спокойно, като тези, подходящи за отглеждане на деца. Детски площадки, малки пласи и парк точно преди плажа. Иначе е пълно с окупирани сгради, пространства за изкуства и градски ниви (за тях по-подробно скоро). Тук живее и Ману (в нещо, което не може да се нарече дори къща, но с много рисунки навсякъде, както ми разказа един общ познат), играе футбол в парка и пие бира в местните барове.
Малко по-нататък, преди реката, която разделя Барна от Бадалона, и най-вече около долната част на Диагонал са били старите бараки, които са срутили за Олимпиадата. Сега са предимно нови и потискащи лъскави бизнес сгради, а символът им е една висока фалическа мигаща в различни цветове през нощта... да не казвам какво. Очарователни са обаче паркчетата, разхвърляни наоколо. Малко по-натам е Форумът, още един нов парк, в построяването на който, както ми разказаха, са намесени много кофти пари. Тук беше фестът Круия, на който свириха в началото на юли Гогол Бордело (имам оригиналния сетлист!!!), Иги Поп, Амаду и Мариам, Пегатина (едни от местните ми любимци), Спешълс и Дъб Инкорпорейшън само в две вечери... Тук е мястото за организиране на наистина големите концерти на Барселона на открито. Отзад започва Бадалона, до която, макар да е отделен град, ходи градското метро.

Назад, зад Побленоу, започват индустриални и почти сиви места, които понякога не ти се вярва, че са в Барселона. Но градът никога не губи от приказността си. Още назад, той се катери към планината и я достига. В самата планина има огромни окупирани сгради, някои от които са цели ферми/ градини, в които се отглеждат зеленчуци, плодове и не знам какво друго. Преди това обаче има огромен хълм, който сякаш отделя по-централната част на града с по-периферната на изток. В Ноубари, точно в подножието, има цял голям квартал с малки едноетажни къщи като в провинциално село. А градът, погледнат от 14тия етаж е сякаш колаж от цветове и сгради, прекрасна нехомогенна градска среда, която крие все нови и нови пространства и приключения за любопитните.

За да завърша картографията на Барселона ми се ще да спомена и още няколко неща, неизменна част от пейзажа на града. Първо е БарселоНета, местната Чистота, която чисти постоянно, мие всяка нощ, дори мисля по няколко пъти, но градът си остава най-мръсният в историята... Най-забележителни са малките бръмбазъци, които се завират да събират боклука по малките улички, заслужава си да се наблюдава подобно събитие. С БарселоНета е започнала и голямата офанзива на властта да прочисти града и неотменно с нея се движи полицията. Тук Органът е не знам колко вида, но най-лошата и многобройна е Гуардия Урбана. Те са постоянното присъствие, но въпреки всичките си безразсъдни усилия, не мисля, че са намалили престъпността в града особено (уместно пояснение е, че тук може да ви ограбят, но няма да ви заплашат, поне по настоящем). Остава само досадното чувство за това, че те дебнат навсякъде...

Още по-неразбираем е проблемът с музиката. В последните 20 години в Барна се е родило местисахето: смесица от рок, румба каталана, реге, ска и всякакви латински, арабски и африкански ритми. То е голяма гордост на града, самото кметство кани групите да свирят на официални концерти, но за сметка на това на музикантите е забранено да свирят по улиците... Взимат им инструментите, взимат им парите, гонят ги. Същото е положението и с всички, които се занимават с всякакви изкуства и се опитват да продадат занаята си на улицата. Можете да си представите колко пари могат да се изкарат от туристите и че това е добър начин за всички да живеят щастливо заедно. Но опитвайки се да уреди по някакъв начин нещата така, че да не се пречи на съседите, полицията всъщност преследва всички като престъпници. Само ще кажа, че когато хванат пакитата да продават бира с тях правят същото: взимат им бирата и парите... 

Интересен е и въпросът със скуотовете – в града има доста, имат официална програма и мнооого дейности. Забележителното е, че има закон, според който, ако извършваш някаква дейност и тя е посещавана, това се води за служба за общността, в която живееш и не могат да ти затворят скута. Някои издържат с години, но всички свършват по един и същи начин: полицията идва една сутрин и ги затваря, въпреки протестите на всички съседи...

Най-прекрасното на барселонските сгради, наред с това, че в една кооперация живеят минимум 10 националности и се говорят поне толкова езика, са терасите. На покрива на всяка сграда има обща тераса, отворена по всяко време, където всеки е добре дошъл да прекара прекрасни часове в съзерцание на приказния град. Но както ми каза една съседска баба: какво би станало, ако всеки изнесе по един стол на общата тераса. Моят отговор е Революция, очаквайте продължение по този въпрос!

И последен съвет за живот в Барселона: тук много пари не ви трябват. В супермаркетите всичко е на цените на софийските. Метрото не се плаща: или минаваш отдолу или зад някой бързащ за работа чичко, а през нощта направо молиш някой да ти отвори отвътре. По улиците на града, в купчините боклук, можеш да си намериш абсолютно всичко: от храна (ако знаеш коя сандвичарница кога изхвърля непродадената стока), през дрехи, мебели, всичко, което ти трябва и както казваме тук: в Барна само трябва да си пожелаеш нещо и съвсем скоро си го намерил, градът е магически!

Преди началото

Преди началото на това, което предстои в Барселона, първо трябва да се започне отначало. Защо Барселона?

Когато бях малка Барселона беше най-важният футболен отбор за всички българи, защото там играеше Стоичков, голямата ни звезда. Спомням си едни мачове срещу Пари Сен Жармен, които тогава бяха сериозен отбор (кратка справка с Гугъл – мачовете са през март 1995 г.), на четвъртфиналите на Шампионската лига. Барса тогава падна, но отборът и футболът останаха завинаги в сърцето ми.

През 2001 г. бях на една от онези екскурзии, на които с автобус обикаляш цяла Европа за две седмици, а виждаш всеки град за не повече от няколко часа. В Барса стояхме цели три дни и мисля, че още тогава се влюбих в мястото. Спомням си я слънчева и цветна, по-гостоприемна от другата Западна Европа. Спомням си как влизаме по булеварда с палмите, спомням си Рамбла с келешите, които танцуват брейк за пари и арабите, с които трябва да се пазариш, когато си купуваш сувенир. Най-впечатляващи тогава бяха сградите на Гауди (може би във връзка с нелепите ми желания да стана архитект някой ден), а Саградата остана като едно от онези неща, които те вдъхновяват за дълго. Спомням си очарованието си от особените сгради наоколо, слънцето и графитите. Винаги присъствието на море наоколо кара човек да се чувства по-особено, по-щастлив. Спомням си музея на Пикасо и Ноу Камп, в който открих плакатче от мач между Барса и ЦСКА, написан на български. Беше ми важно. Спомням си как дори панелките около парка на Гауди ми се виждаха някак приказни и може би това е думата за този град.

През 2008 г. се върнах на това любимо място, за да я видя отново. Искаше ми се да я познавам по-добре, да я обходя. Но в желанието си да я взема цялата, някак не можах да й се насладя. Все пак папагалите вместо гълъби и палмите и магнолиите наоколо оставиха усещането за юг. Върнах се по старите места, за да разбера, че те вече нямат значение. Попаднах на купон в стара сграда с изрисуван таван (в Барселона е ежедневие следният разговор: България, а да, Стоичков; същото е за Аржентина и Меси), в полицията (по пътя за която минахме през парка на Равал), в полското посолство, сред площадчетата на Грасия, в една болница, която приличаше повече на дворец от приказките, на плажа на Барселонета през нощта, на Монтджуик, от който се вижда цялото пристанище и в Жирона, малко планинско каталунско градче.

Излишно е да споменавам „Вики, Кристина, Барселона”, където може да се наблюдава богатата и вероятно до голяма степен измислена Барселона, но в която стават осезаеми ароматите на Испания, които са си съвсем истински, ако имаш сетива за тях. Може би един от първите ми пориви да живея в Барса дойде от второто гледане на „Всичко за майка ми”, след който добре си спомням, че си казах, че ако живея в такъв град ще се чувствам постоянно вдъхновена. Пак ме впечатлиха сградите, но и мизерията и това усещане за южен град, което по това време изпитах и в Мадрид.

Последният, който върна вниманието ми към Барса и нейния необходим приказен свят, беше Ману. Той живее там от края на деветдесетте и вероятно е един от най-добрите гидове на града. В “Rumba de Barcelona” (по баровете на която твърди, че се е учил на румбата) той очертава магическия свой квадрат в града. В лабиринта на Готико, между Ескудейе, Авинйо, Мерсе и Кодолс. Ескудейе влиза директно от голямата Рамбла в сърцето на стария готически квартал и извежда на Пласа дел трипи (на дрогата, не се чудете) или Джордж Оруел, както е официалното име на площада. Според Ману на Авиньо са били проститутките, които са вдъхновили Пикасо за началото на кубизма. На Мерсе са посветени едни от празниците на града, а на малката Кодолс е бара на Ману Мариачи, където се продават билети за нелегалните му концерти в града, за които групата му е кръстена как ли не (как ви се струва Манолита Чен?). В едно мазе на съседната кайе Сера Ману е записал голяма част от нещата от Proxima estacion: Esperanza).

Покрай самия Ману открих и местисахе, музиката, която уличните музиканти в града свирят: смес от всичко, от реге, ска и пънк през разнообразни латиноамерикански ритми (защото голяма част от музикантите са от тази част на света). В Барса свирят и пребивават едни от най-любимите ми групи като Che Sudaka, Pegatina, Macaco, Ojos se brujo и т.н. Освен уличните свирни в града има и огромни фестивали и малки зали за най-разнородни артисти.

Това може би ме накара да издирвам дълго неизвестните барселонски групи, които свирят весела обнадеждаваща музика и да се мотая по улиците на града с Гугъл меп. Докато през май 2011 не се озовах в Испания и не реших, че е уместно да пропътувам Лисабон – Мадрид за една нощ и после Мадрид – Барселона, за да изкарам два шеметни дни в този град.

Трудно ще ми е да опиша въодушевлението си от попадането отново в Барса, но това, което може би е най-близо до усещането е задушаване от емоции, гледки. Един скуот, който показва среден пръст на туристите, качили се в парка Гуел да цъкат, малките площадчета на Грасия, където намираме купон, отворен към улицата (домашно парти, което се ползва и като дискотека) и после пием водка на средата на площада на революцията от не знам си кой май/ септември. На Пласа Каталуния индигнадосите са създали вакханалия и се борят за някаква неясна социална промяна. После пием в парка на Равал, където наоколо се разхождат всякакви отрепки, проститутки, травестити, изобщо, тук не се мярка никой от естаблишмънта и завършваме на пристанището, където люпим семки ей така, за да се чувстваме мизерници. Заспивам на 20 метра от Рамбла и се задъхвам от вълнение. След това на плажа на Барселонета искам да има фотоапарат да щракна мястото, което избрах тогава за живеене (и този път не се мина без това да разправям, че в града можеш да си изкривиш безвъзвратно врата от зяпане по сградите). Мотаем се само по малките улички, спим в парка на Цитаделата, търсим Пласа дел трипи и пием пред Музея на съвременното изкуство, където очевидно се събират най-големите отрепки. Забелязвам мизерията, гетото, което са в действителност Готико и Равал, както и това, че в този град почти няма нещо легално. Освен музикантите, които свирят на път за плажа, по улиците има артисти, галерийките са разхвърляни навсякъде из малките улички, които крият какви ли не съкровища. Тогава безвъзвратно реших, че искам да живея в Барса.

Една година по-късно мечтата е на път да се сбъдне. През всичкото това време изучавах картите на града и метрото, научих имената на съседните малки селца, прочетох толкова много статии за потайностите на Барселона. Сега съм готова да започна приключението на този град. Да седя под магнолиите, да пия на пристанището, да наблюдавам разнородното гето от двете страни на Рамбла, да слушам музикантите по ъглите, да обикалям скуотовете и социалните центрове, където се правят изкуства и се говори за по-добрия свят, който всички искаме, да бъда на площада с индигнадосите, които продължават с протестите още на 12 май, да скачам на концертите на Ману, да издирвам всяка потайност и да се завирам във всяка дупка, да наблюдавам и да се отдавам на аромата на лято и щастие.