В неделя (1-О) беше специален ден за
Каталуния и за политическото живеене
изобщо. Хора сами организираха референдум,
предпазиха урните си от якия бой на
полицията и празнуваха най-вече
възможността си да решават за собственото
си бъдеще.
Разбира се, независимостта
на Каталуния е дългогодишен въпрос и
мечта на много от местните хора отдавна.
Историята започва, когато през 1714
Барселона, част от арагонското кралство,
пада под властта на кастилското кралство
и така се приключва с независимостта
на Каталуния. Любопитно е, че каталунците
празнуват именно деня на падането под
чужда власт, 11 септември, за разлика от
всички други страни, които празнуват
освобождението или независимостта си.
От тук се усеща
ясно това чувство на подтиснатост, която
витае във въздуха. По време на режима
на Франко им е забранено да говорят
езика си. Фашистите са им казвали „говори
християнски“, имайки предвид испански,
когато са говорели своя диалект на
латинския. Те пък си преподавали
каталунски в училищата и когато полицията
идвала, са обръщали дъската на обратно,
за да не се вижда написаното. Барселона
е един от най-важните центрове на
Революцията, която започва с Гражданската
война през 1936 и същевременно репресиите
след края на войната са накарали много
местни хора да пресекат границата с
Франция, за да търсят убежище.
След смъртта на Франко Каталуния получава
статут на автономна област и започва
самостоятелно развитие, до голяма степен
контролирано и бойкотирано от централното
испанско правителство. Един пример.
Всички големи градове на Испания са
свързани с Мадрид по магистрали, които
са безплатни. За да стигнеш от Барселона
до Валенсия например магистралата
струва 30 евро за 300 км. И още много примери,
в които централното правителство взима
дълбоко неадекватни решения, само и
само да дразни каталунците. И те се
дразнят.
От поне 2012 г. каталунският въпрос на политическо ниво беше
сериозно повдигнат. Първо милиони се
събраха на улиците на Барселона (Каталуния
е около 7 милиона, много подобна на
България), за да празнуват 11 септември
и вече беше ясно, че това е проблем, който
ще изисква решение. Испания отговори с
това, че им каза, че трябва да намалят
часовете по каталунски в училище за
сметка на испанския. Добре, че не настояха,
че независимостта щеше да се случи още
тогава. През 2014 каталунците решиха да
организират допитване, в което да се
попитат дали искат да бъдат независима
държава. И тогава процентът „за“ беше
много висок, но не стигна до сегашните
91%. Все пак не беше нещо толкова официално
и много хора, особено „умерени“ и
видиотени бизнесмени, го взеха на подбив.
Преди две години, последните парламентарни
избори в Каталуния се превърнаха в пряко
допитване: независимост или не. Хората
гласуваха по-скоро „за“ като в крайна
сметка започна да управлява широката
коалиция „Заедно за "да“, която обеща
да обяви независимост до 2 години. На
път са да го постигнат.
Този референдум беше обявен отдавна.
Испания се опита да направи всичко по
силите си да го спре, обяви го за
неконституционен, незаконен, заплаши
и прати цялата полиция на Испания в
Барселона. Не на шега предлагах, че сега
е моментът да отидем да окупираме
останалата част от Испания, тя просто остана без полиция. Каталунците не
само че не се уплашиха, ами напротив,
сплотиха се, с това невероятно чувство
за солидарност и самоорганизация, което
имат. Окупираха училищата, спаха в тях
две нощи и организираха постоянни
дейности и игри, за да не може никой да
каже, че не се ползват и да ги затвори.
В неделя станахме в 5 сутринта. Идеята
беше да се обградят училищата преди да
дойде полицията и да го направи. В 5
вече имаше насъбрани много хора. В около
5.40 дойде огромна група, около
40 човека, които бяха посрещнати с овации,
когато казаха, че идват от Малага, Мадрид,
Страната на Баските, Тулуза и Италия,
за да подкрепят каталунците в борбата
им да имат право да се самоорганизират.
Бях с трима галисийци и от всички ни
само един имаше право да гласува. Аз
отидох, защото вярвам, че хората трябва
да имат право да решават както сами за
себе си и за собственото си бъдеще, така
и за бъдещето на народа, от който се
чувстват част. Във въздуха се усещаше
напрежение, всеки път, когато минеше
полицейска кола бързо се струпвахме
пред входа на училището, а когато изказах
на глас надеждата си, че всичко ще мине
мирно в този ден, много погледи се
обърнаха към мен с надежда.
В 9 и нещо адски ми се доспа и реших, че
след като гласуването започна нормално,
то вероятно така и ще продължи. В 12 се
събудих отново с новината, че въпросното
училище е нападнато от полицията, хората
са набити, а урните - изнесени. Имаме
приятел, който живее точно отсреща, така
че гледката ми бе описана като впечатляваща:
50 микробуса на полицията спират, куките
излизат и се събират плътно един до
друг, хората срещу тях също. Без
предупреждение или преговори, полицията
започва да бие наред, разхвърля хората,
изтръгва урните и си заминава. Сценарият
се повтори в няколко стотин училища в
цяла Каталуния по време на целия ден.
Видях, че хората в училищата и на изборните маси молят да им се занесе храна, тъй
като не могат да излизат и работят в
необичайни условия. Направихме сандвичи
и отидохме да ги занесем, но вече имаше
много събрана храна, защото по-голямата
част от хората бяха там от ранната сутрин
и постоянно някой донасяше по нещо.
Прекарахме следобеда пред друго училище,
където ни бяха казали, че няма достатъчно
хора да пазят. Имаше моменти на напрежение,
тъй като с всеки изминал час училището
чакаше, че ще се повтори същият сценарий
и куките ще отнесат този път пълни урни.
Бяхме плътно до входа в последните
минути на броенето и разбира се,
обявяването на резултатите беше
емоционален момент. Хората, борили се
цял ден да се организират, за да успеят
да си изкажат мнението, побеждаваха с
91%. Виска Каталуния ийура!
Естествено, че тези резултати не
представляват по адекватен начин
общественото мнение и естествено, че
референдум, проведен при подобни условия,
не е валиден. Важното е съвсем друго. Впечатляващо е да виждаш как хора
излизат на улицата и защитават правото
си да решават, защитават гражданските
си права, защитават правата си да бъдат
истински политически субекти, така
дълбоко забравени в представителната
„демокрация“, в която живеем.
И другото впечатляващо беше тази дори
прекалена толерантност, която показва
тактика и мъдрост едновременно.
Каталунците знаят, че има и различномислещи.
На хората, които идваха да гласуват с
испански знамена се пляскаше: те бяха
казали, че искат да си изкажат мнението
и толкоз. Знаеха, че стане ли нещо, на
пристанището стоят два кораба, изрисувани
с героите на Уорнър Брос (не мога да
спестя местния фолклор, който нарича
корабите „на Туити“), които само това
и чакат и този път боят ще е докато може.
Дори на манифестацията на 3ти никой нищо
не счупи, полиция по улиците почти
нямаше, а едно от основните скандирания
беше „ние сме миролюбиви хора“. Това
е единственият начин да се бориш срещу
по-силен и на всичкото отгоре фашистки
враг, какъвто се показва управлението
на Испания в тези дни.
И още за тактиката. В едно село в планината
имало само един вход - изход. Те оставили куките
да влязат и затворили входа с повалени
борове, а патрулките дълго се лутали из
гората, за да намерят алтернативен път,
докато две села се счупили от смях да
следят светлините на фаровете в нощта.
И още много. Но трябва да разкажа и как
100 полицаи влизат въоръжени срещу 50
дядовци и баби в едно село и дори ползват
сълзотворен газ, за да ги разпръснат.
Чест прави на дядовците, че не отстъпват.
Рядко се вижда в историята един народ
толкова да иска нещо, че да преодолява
естествения човешки страх.
В понеделник официалната позиция на
Испания беше, че мерките на полицията
са били „пропорционални“ на престъплението
да гласуваш и поздрави полицията си.
Това сериозно, а във вторник царят
повтори същото, но вече след като
световната преса (СиЕнЕн в този случай)
беше излязла със заглавие: „Срамът на
Европа“.
Правителството на Каталуния се готви
едностранно да обяви независимост. Тази
възможност е това, което каталунците
наистина искат, но не уважава възможността
на другомислещите да изкажат мнение.
Испания отказва да влиза в какъвто и да
било диалог и изчаква да види дали да
прати войската или полицията може да
бие достатъчно. Ако някой не се намеси,
много вероятно би било да се стигне до
окупиране на Каталуния от страна на
Испания. Случвало се е и всички познаващи
историята местни хора твърдят, че това
е най-вероятното развитие на ситуацията.
От тук нататък може само да се гадае
какво ще се случи. Каталуния показа, че
няма намерение да се бие с никого, но
ако я окупират, какво може да последва?
От лятото бавно и с наслада чета „Почит
към Каталуния“ на Оруел и в последните
дни постоянно правя паралели между
случващото се тогава и сега. Неделя беше
за мен от онези жизнеутвърждаващи дни,
в които вярата ти във възможността за
честно, справедливо и щастливо бъдеще
се връща. Видях смелостта и доблестта
на хора да изразяват политическо мнение
по силен и твърд начин, нещо, което никой
политик, който не изхожда от позицията
на силата, не е правил вероятно никога.
Само се надявам, че ако всичко това
свърши по начина по който би трябвало:
хората, които искат друго управление,
да го получат, няма да забравят тази
сила и ще се борят докрай за мечтата за
социална република, за каквато се говори
днес. Доколко ще е социална, доколко
капитализмът ще се окаже твърде
съблазнителен, остава да видим. Но където
има история, има история и тя се помни.
