Преди началото на това, което предстои в Барселона, първо трябва да се започне отначало. Защо Барселона?
Когато бях малка Барселона беше най-важният футболен отбор за всички българи, защото там играеше Стоичков, голямата ни звезда. Спомням си едни мачове срещу Пари Сен Жармен, които тогава бяха сериозен отбор (кратка справка с Гугъл – мачовете са през март 1995 г.), на четвъртфиналите на Шампионската лига. Барса тогава падна, но отборът и футболът останаха завинаги в сърцето ми.
През 2001 г. бях на една от онези екскурзии, на които с автобус обикаляш цяла Европа за две седмици, а виждаш всеки град за не повече от няколко часа. В Барса стояхме цели три дни и мисля, че още тогава се влюбих в мястото. Спомням си я слънчева и цветна, по-гостоприемна от другата Западна Европа. Спомням си как влизаме по булеварда с палмите, спомням си Рамбла с келешите, които танцуват брейк за пари и арабите, с които трябва да се пазариш, когато си купуваш сувенир. Най-впечатляващи тогава бяха сградите на Гауди (може би във връзка с нелепите ми желания да стана архитект някой ден), а Саградата остана като едно от онези неща, които те вдъхновяват за дълго. Спомням си очарованието си от особените сгради наоколо, слънцето и графитите. Винаги присъствието на море наоколо кара човек да се чувства по-особено, по-щастлив. Спомням си музея на Пикасо и Ноу Камп, в който открих плакатче от мач между Барса и ЦСКА, написан на български. Беше ми важно. Спомням си как дори панелките около парка на Гауди ми се виждаха някак приказни и може би това е думата за този град.
През 2008 г. се върнах на това любимо място, за да я видя отново. Искаше ми се да я познавам по-добре, да я обходя. Но в желанието си да я взема цялата, някак не можах да й се насладя. Все пак папагалите вместо гълъби и палмите и магнолиите наоколо оставиха усещането за юг. Върнах се по старите места, за да разбера, че те вече нямат значение. Попаднах на купон в стара сграда с изрисуван таван (в Барселона е ежедневие следният разговор: България, а да, Стоичков; същото е за Аржентина и Меси), в полицията (по пътя за която минахме през парка на Равал), в полското посолство, сред площадчетата на Грасия, в една болница, която приличаше повече на дворец от приказките, на плажа на Барселонета през нощта, на Монтджуик, от който се вижда цялото пристанище и в Жирона, малко планинско каталунско градче.
Излишно е да споменавам „Вики, Кристина, Барселона”, където може да се наблюдава богатата и вероятно до голяма степен измислена Барселона, но в която стават осезаеми ароматите на Испания, които са си съвсем истински, ако имаш сетива за тях. Може би един от първите ми пориви да живея в Барса дойде от второто гледане на „Всичко за майка ми”, след който добре си спомням, че си казах, че ако живея в такъв град ще се чувствам постоянно вдъхновена. Пак ме впечатлиха сградите, но и мизерията и това усещане за южен град, което по това време изпитах и в Мадрид.
Последният, който върна вниманието ми към Барса и нейния необходим приказен свят, беше Ману. Той живее там от края на деветдесетте и вероятно е един от най-добрите гидове на града. В “Rumba de Barcelona” (по баровете на която твърди, че се е учил на румбата) той очертава магическия свой квадрат в града. В лабиринта на Готико, между Ескудейе, Авинйо, Мерсе и Кодолс. Ескудейе влиза директно от голямата Рамбла в сърцето на стария готически квартал и извежда на Пласа дел трипи (на дрогата, не се чудете) или Джордж Оруел, както е официалното име на площада. Според Ману на Авиньо са били проститутките, които са вдъхновили Пикасо за началото на кубизма. На Мерсе са посветени едни от празниците на града, а на малката Кодолс е бара на Ману Мариачи, където се продават билети за нелегалните му концерти в града, за които групата му е кръстена как ли не (как ви се струва Манолита Чен?). В едно мазе на съседната кайе Сера Ману е записал голяма част от нещата от Proxima estacion: Esperanza).
Покрай самия Ману открих и местисахе, музиката, която уличните музиканти в града свирят: смес от всичко, от реге, ска и пънк през разнообразни латиноамерикански ритми (защото голяма част от музикантите са от тази част на света). В Барса свирят и пребивават едни от най-любимите ми групи като Che Sudaka, Pegatina, Macaco, Ojos se brujo и т.н. Освен уличните свирни в града има и огромни фестивали и малки зали за най-разнородни артисти.
Това може би ме накара да издирвам дълго неизвестните барселонски групи, които свирят весела обнадеждаваща музика и да се мотая по улиците на града с Гугъл меп. Докато през май 2011 не се озовах в Испания и не реших, че е уместно да пропътувам Лисабон – Мадрид за една нощ и после Мадрид – Барселона, за да изкарам два шеметни дни в този град.
Трудно ще ми е да опиша въодушевлението си от попадането отново в Барса, но това, което може би е най-близо до усещането е задушаване от емоции, гледки. Един скуот, който показва среден пръст на туристите, качили се в парка Гуел да цъкат, малките площадчета на Грасия, където намираме купон, отворен към улицата (домашно парти, което се ползва и като дискотека) и после пием водка на средата на площада на революцията от не знам си кой май/ септември. На Пласа Каталуния индигнадосите са създали вакханалия и се борят за някаква неясна социална промяна. После пием в парка на Равал, където наоколо се разхождат всякакви отрепки, проститутки, травестити, изобщо, тук не се мярка никой от естаблишмънта и завършваме на пристанището, където люпим семки ей така, за да се чувстваме мизерници. Заспивам на 20 метра от Рамбла и се задъхвам от вълнение. След това на плажа на Барселонета искам да има фотоапарат да щракна мястото, което избрах тогава за живеене (и този път не се мина без това да разправям, че в града можеш да си изкривиш безвъзвратно врата от зяпане по сградите). Мотаем се само по малките улички, спим в парка на Цитаделата, търсим Пласа дел трипи и пием пред Музея на съвременното изкуство, където очевидно се събират най-големите отрепки. Забелязвам мизерията, гетото, което са в действителност Готико и Равал, както и това, че в този град почти няма нещо легално. Освен музикантите, които свирят на път за плажа, по улиците има артисти, галерийките са разхвърляни навсякъде из малките улички, които крият какви ли не съкровища. Тогава безвъзвратно реших, че искам да живея в Барса.
Една година по-късно мечтата е на път да се сбъдне. През всичкото това време изучавах картите на града и метрото, научих имената на съседните малки селца, прочетох толкова много статии за потайностите на Барселона. Сега съм готова да започна приключението на този град. Да седя под магнолиите, да пия на пристанището, да наблюдавам разнородното гето от двете страни на Рамбла, да слушам музикантите по ъглите, да обикалям скуотовете и социалните центрове, където се правят изкуства и се говори за по-добрия свят, който всички искаме, да бъда на площада с индигнадосите, които продължават с протестите още на 12 май, да скачам на концертите на Ману, да издирвам всяка потайност и да се завирам във всяка дупка, да наблюдавам и да се отдавам на аромата на лято и щастие.
